ЦИКЪЛ МОКРИ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ДИАНА Я. ПАВЛОВА

СТИГА да си с най-прозрачната си дреха, 
стига да догонваш ветровете 
насред квадратите от светлина. - 
отвъд изчистените линии и облаци
се раждат въпроси, истини и отговорите. 
аквамарина не пестя, 
нито изгревните тонове, 
колко дялове от утрото засяваме с любов! 
стискаме се за ръце, 
неистово се взираме през рамо и напред. 
сякаш извървени стъпки, 
в лабиринти с таен изход бродим. 
и неусетно някак припознавам 
златното сияние в себе си и в тебе 
насред квадрати светлина, 
щом ветровете помъдреят, 
а в най-прозрачната си дреха 
зрее първата юлска зора.

КОГАТО боли и небето преглъща сълзите... 
и се рони дъждът, въпреки всички открити пътеки... 
ще радват брезите с нашумелите птичи ята, 
ще се сбират в тревите мравучини гугли, 
ще запее щурецът своята прелестна песен, 
въпреки стръмния дъх на поредната морска вълна... 
Ах, тази бяла луна, вторачена право в душата ми.

ПОДОБНО утринна роса 
по върховете на надеждите, 
солени капчици влажнеят пръстите. 
каменисти брегове вървя, 
черупките на миди насред пътя 
са пусти домове. 
залее ги вълна и после се отдръпне, 
в сърцевината си прорязана.
вратите зейнали на болката 
и крясъци на гларус 
пълнят пъзела в изумрудения ден. 
златее крайчецът на пухеста мъгла. 
и аз вървя. вървя към теб, 
сякаш утринна роса 
по върховете на надеждата.

ТИ си гръм!
внезапен, светъл, оглушителен, 
събрал мощта в космическа пътека - 
един начупен вик!
страстта разпалва 
нажеженото желязо на следобеда 
и то кипи... 
и ето руква, 
расте дъждът в теб и мене
чевръсто, нежно и игриво...
потоците са интригуващият ребус 
и отворената книга. 
очите ми - познати граници 
от върховете на душата ти... 
небе, земя и
вербалните усмивки от Космоса.

ИЗЧИСТВА се Вселената. 
изкашля застояли истини. 
светват вени и артерии, 
лудва пролетна кръвта 
по пътищата към сърцето. 
долу урагани южни 
небесни непотребности 
въртят във кръг 
и пръскат като тор 
по ниви и изобилните водни полета. 
ще поумнее житото 
и хлябът пръхкав злото ще разсее, 
делфини стихове ще шепнат, 
ще се надбягват в залеза. 
а ти спотайваш радостта, 
крехка, в шепите ти грейвам.
синя лодка на брега. 
ухае на любов и фрезии.

ХЛЪТВАМ в тръпната стена на жегата, 
светът бърза бавничко 
и като мравките 
се скупчва във всички посоки. 
замирисва на мокра земя. 
следобедът зазлатява в кръста на кубето, 
подгонва гълъбите, 
предпочита да се слее с оттенъците 
на зреещата лятна буря. 
огромните капки изведнъж връхлитат 
покривите на колите, 
миг… и се подемат, 
блъскат короните на цъфнали салкъми. 
плътна водна завеса! 
полупрозрачна, зеленикавата багра 
на цветовете се смива в локвите. 
десет минути!... 
и каква дъга! обстрелвана от светкавици 
една след друга! - 
заветът между Бога и земята! 
настроението на залеза 
се прехвърля върху хората - 
слънчеви рояци, 
отцеждащи мокри закачки.
усмивките ни се оглеждат в светналите 
новоизникнали водни брегове. 
свежест, влюбена в света, 
който бърза бавничко.

РАЗСЪБЛИЧАМ деня. 
и ще хукна с дъжда, 
ще се спра под капчуците. 
ще нагазя росните есенни багри. 
изпод ръката ми слънце изгрява. 
кой друг с поета 
люлка е връзвал в дъгата? 
шушнат седемцветни вселени, 
сякаш току-що прочетена книга.

ЕСЕНТА на водата. 
прекалено интимно е лоното, 
надниквам само с разрешение. 
колкото по-навътре, 
толкова повече светлина. 
пасажи риби, зазлатее в миг, 
после зеленикавите мисли 
се прокрадват в плитчината... 
между папур и крясъка на патици... 
не ти трябва лодка 
да се любуваш на красивото. 
поплувай в мен, гмурни се надълбоко. 
денят отмаря в прегръдката си. 
себедостатъчен.

ПЛАТНОХОДКАТА
прекосява изгрева. 
остава златна бразда. 
не си ли плувал в морето 
на втори август? 
вятърът разкъсва 
белите огърлия на вълните. 
сърцето на гларуса пърха, 
като гледа 
как се разпиляват перлите, 
сякаш истини за света на дълбините. 
колко плеяди звезди, удавени... 
въздигат се и пак потъват. 
изумрудена въздишка изпълва всемира.

УСОЕТО в мен има око. 
и то светлее, 
сякаш езеро в шепите на Рила. 
дръзва небесата да преброди 
за парченце правда. 
и лъчи, и се вълнува, 
преподрежда вътрешното слово 
в тичинките на глухарче и синчец, 
в дълбините на чукари. 
ветрове издишват стихове, 
в пазвата си 
мъглявини отглеждат, 
опознават себе си. 
не искай да съм друга! 
когато ме докоснеш, 
капчица вселена отлепят 
ресниците върху дланта ти. 
не искай да съм друга!

АРОМАТ свежи
в розовеещата същност 
на мастилената привечер. 
щом стигнеш бързея на билото
и стремглавото препускане
улови мига, 
усещаш сякаш шипове 
пробождат тишината
и в капки светлина 
започват да се ронят
небе и океан.

вселена във Вселената 
е розата, 
която забрави да ми подариш.

НЕ ме пускай. 
не ме губи.
лилавеят мисли -
песъчинки в скалите, 
ефирни езерни отражения.
оставят 
корони и корени. 
и се скриват 
в пролука на времето. 
с теб.

ОБИЧАМ спиралите 
жълти и песенни, охрата, 
когато ветрецът подеме листата...
в пастелни игри зазлатяваме - 
аз и реката, на върбата косите, 
щом я погаля... надскочим ли 
тези огнени вихрове в себе си, 
дето на листопадите 
ще подвият опашката, 
катуни ще литнат в небето. 
в алтернативна вселена 
надеждите наплодили са 
чисто и светло, възторжено сливане. 
циганско лято -
пети сезон на годината.

ПРЕЗ телескопа 
на изсъхналия лист
ако надникнеш,
ще видиш моето съзвездие. 
по оста на есени вървя.
реката със сребристи отражения
и листопадите 
са ноктюрни от Шопен... 
и се подскачаме с върхарите, 
и се завръщаме към корена. 
издълбоко засветлява. 
междусловните пространства
разтварят седемцветия
от теб към мен,
отцеждат на златни капки привечерта.
ако погледнеш в телескопа 
на изсъхналия лист...

ВЕРТИКАЛНО крило съм, 
ти си бриз и ме изпълваш. 
платноходката на любовта
се плъзга леко 
върху изумрудената гръд на океана. 
в една посока сме, 
аз улавям въздуха, ти повеждаш танца. 
сменят се и изгреви, и залези, 
Шопен и Шуберт!
но случва се - задвижвам обичта 
и когато си обърнал гръб. 
Евините хитринки! 
пренасочвам те назад 
и сам даваш ход напред. - 
феномен, свързан с импулса, 
който не се променя с времето.
затова казват, мъжът е главата, 
жената - вратът в семейството.

БОРОВИТЕ иглички на душата ти 
сресват водопадите в мен. 
подреждат всяка капчица 
и се изливат нагоре 
елегантни и усмирени потоци. 
а студът е стегнал канари, 
скърцат в самотата си върхари. 
променя вибрационна честота 
и синята планета на обичта ни. 
объркани, отмалели, странни. 
на опита на свободната воля, 
пробуждаме изначалните спомени. 
нови, „на равно“ с любовта.